И замириса на море

Съдейки по термометъра, тази година истинската пролет настъпи след краткото лято. Объркването в сезоните обаче изобщо не влияе на графиците за отпуска (на когото е останала) и на плановете за почивка (който може да си я позволи). Все по-силно замирисва на море и въображението се задръства от потни бирени чаши и варена в гранясало олио цаца. Това последното - за бургазлии, за варненци - трицона, а за всички, за които ден година храни, замирисва най-вече на пари. 

Прекарала съм повече от половината си живот на метри от плажа, предимно при цаците и за кратко при трицоните. Достатъчно дълго време, за да усетя и сладостите, и горчилките на морето. Никога не съм разбирала как някой може да почива (т.е. да релаксира пълноценно) на море и да дава луди пари за ежедневно и целодневно пържене на слънце, гарнирано с полегнали в интимна близост най-различни телеса и класическата комбинация от гореспоменатите рибченца (кило сурови за няма и левче, но сервирани покрай пясъка по десетина броя за към три лева) + Бургаско (наливно), което от десетина години си е гола хасковска вóда. 

За обикновените морски жители лятото е сезонът, в който изведнъж се превръщат в най-милите роднини и приятели, които трябва да бъдат посетени за ден-два, разтягащи се до седмица (поне). Това е времето, в което те се опитват да свикнат с шепите пясък в коридора, вечно студения бойлер, с различния (и често трудно поносим) манталитет на скъпите гости, с прескачането на тела, за да се доберат до леглото си, с редовната опашка пред собствената им тоалетна, с шумните и сякаш вечно будни тълпи някъде навън ("Аз съм на почивка, плюс т`ва си плащам и ш`си прая к`вот` си щъ!"). В крайна сметка няколко месеца годишно им се налага да се чувстват като гости у дома си.

Има обаче една друга порода, за която тези месеци са златна мина. Опитват се за всичко да събират такси и най-вече да продават и непродаваемото, завардили всеки свободен сантиметър: семки и джанки във фунийка, варена царевица, компоти и каквото още даде градинката (или оня отгоре), ковьорчета и мильота, плетени на една кука... всичко, включително залъка хляб и покрива над главата на драгия турист. От всяка масичка, чадърче, стайче, керемидка валят левчета. Има всичко, за всеки джоб и вкус, понеже напливът е (бил) голям. Нищо, че излъганият веднъж няма да повтори. Обслужването е не в името на удобството на почиващите, а мазно или нахално обгрижване с едничката цел изпразване на портмонетата и картите им.

С безумната идея за бързи удари и ударченца бяха застроени разностилово всяка педя и градинка покрай морето. Хората се здрависват от терасите на две сгради, под тях се гуши заведенийце или магазинче, а връхлитащите музики и миризми се дуелират за сетивата им.

Паралелно с шедьоврите на новия архитектурен гений (голяма част от които изобщо не отварят врати), продължават успешно да се котират както уютните семейни хотелчета (които често са стаичка-две в съседство на хъркащо бабенце, допълващо си пенсийката), така и реновираните (и не толкова) хотели, ведомствени почивни станции и бунгала от соца, накичени с гръмки имена. За клиентски ориентирано поведение и ол инклузив често само са чували, без да се задълбочават в същината на понятията. Но претенциите на всички предлагащи се са огромни.

Рядко ми се налага да прибягвам до услугите им - за среща уикендно с приятели или покрай феста в Каварна. Случвало се е от вратата на обявената за просторна стая да падаме направо на леглата и да ползваме общ санитарен възел с непознатите съседи. Спалнята се е оказвала разтегателен архивен диван, а апартаментът - бунгало с широкичък коридор. Случвали са се и нормални и доста приятни хотели. Понеже е за вечер или две, са ми напълно достатъчни удобното легло с чисти чаршафи и възможността за душ и топла вода по всяко време. Същината на нещата е в течащия купон.

Със същата нагласа подходих и тези дни. Симпатично изглеждащо на снимките хотелче, прилично като цени, леко извън Каварна, където човек да си отспи на шума на прибоя, далеч от алармата на разпяващи компании, измъчвани от безсъние или недостиг на бутилки. Не сме платили предварително, но нали сме скъпи гости, ще ни дадат едната от току-що приготвените за такива случаи резервни стаи. Колко дължим ли? Ами ... две по ... Тъкмо да си отворя устата, че толкова е спането в хотел три звезди, а този е една, а и в сайта им съвсем не пише толкова, проблясва някакъв спомен, че прясно приготвената ни резервна стая всъщност била в другия сектор и затова с десетачка по-евтина. Няма адресни карти, регистрации, касови бележки и прочие досадни подробности.

Добираме се по сумрачни лабиринти до въпросната стая. Натрапчивата миризма на отдавна нечистена скара се е просмукала здраво и на третия етаж. Вълмата прах по пода и слоят прах по тъмните мебели говорят за дълга необитаемост. Но пък има две изглеждащи чисти легла, разпадаща се дограма, еко тераса с растяща в пукнатините трева, масичка, столче (обещаното второ така и не се произведе), морето се вижда... Колко малко му трябва на човек, за да е щастлив и доволен! Освен това не бързаме ли, ами той, концертът, скоро ще започне ... Оставяме сака и потегляме към стадиона.

По малките часове с фенерчето на телефона някак прекосяваме правилно съвсем тъмните лабиринти и дори успяваме да си отключим (десетина минути по-късно някъде около нас нямат този късмет). Толкова съм свежа и заредена с музика, че не ми се спи изобщо. Адски студено е за разходка край морето, така че: горещ душ и книжка на нощна лампа до идването на Сънчо. Тук вече не познах. Нощна лампа  - тц. Само пукнатини по стените. И онази миризма на непочистена скара, уплътнена с нюанс на отдавна несменяна мазнина във фритюрника.

Докато се опитваме напразно да изцедим поне струйка хладка вода, започна да премигва и единствената светлинка в стаята, висяща на косъм. Водата си църцори все все така ледена. Тогава разбирам защо в банята с размерите на кучешка колибка няма нито една закачалка за хавлии и защо от завеската за душа са оставили само няколко халкички. Ами гостите в този хотел просто не се къпят. Толкова е просто! Кой каквото свърши в морето, доподмива се в оставения до тоалетната чиния леген и край на хигиенните проблеми.

За по-безопасно гасим лампата-светофар, изкъпваме се с пакет мокри кърпички и заспиваме след дълги молитви да не би изпод иначе удобните матраци да наизскачат дървеници и да се дрогират с мазния уханен въздух.

Сутринта се надигам с мъка, колкото да установя, че скарата и фритюрника  не са ни изоставили. Целите ми ръце са в сърбящи червени пъпки. Имам имунитет към морските комари, но не и към останалите хапещи гадини. Опитвам се да позная какви точно са споделяли леглото ми, докато се влачим на закуска. Всичките 40-50 човека сме концертни и недоспали. Закуската, култовото компле, се точи два пъти по-бавно от нас. Чак после ми светна, че е от немощ. Шунка и кашкавал с дебелината и размерите на цигарена хартийка, три маслинки, сбръчкани до размерите на едро грахово зърно, яйце, лъжичка масълце и мармалад, по резенче домат и гъбеста краставичка. Хляб и прозрачни шварц кафе и мляко - почти без ограничение. В края на краищата никой не е дошъл там нито да се къпе, нито да се наяжда сутрин или да ползва друго, включено в цената. Дошъл да нощува, т.е. да си дремне (ако може) между двата концерта. За къпане си има море, а за наяждане -  скари пред стадиона. Почти се просълзих от прозренията си и за секунда исках да  благодаря с метани за оказаната ни чест да обитаваме за малко ето тази прелест:

Умъртвих този си порив с разходка до плажа пред хотела. Т.е. до подобието на плаж. Съседната лъскава сграда си е насипала десет квадрата с пясък, покрила го е със шезлонги и е направила каменна пътечка до водата. Закъснелите да се пекат по терасите си. Или на тревата. Спретнали са и чуден открит бар, в който един много приятен младеж прави истинско кафе и фрешове, вкусни и поднесени с усмивка. 

Връщането към реалността на двайсетина крачки зад бара е трудно, но наложително. Прибираме сака и връщаме ключа. Почти са обидени, че не оставаме още една вечер. Няма как, работа. Да заповядаме когато имаме отпуска за по-дълго. Принципно е все пълно, групи, чужденци, ама все ще се намери една стаичка да ни приютят. Ще ... Мерси, чао и весело изкарване.

И на вас чао и успех с групите и чужденците извън дните на феста. Дано ви се получи. Щото аз втори път съм мерси. Пъпки мога да си спечеля и другаде, даже с отстъпка.

Търся си доброволец

... който да свърши нещо вместо мен. Нищо непосилно или незаконно, трябва само да прочете една книга и да ми я обясни после така, както би го направил пред отбор юнаци и юначки от някое нашенско риалити. 

Книгата не е обикновена и случайна, а е българският кандидат за Нобелова награда (която както сигурно и децата знаят, се връчва на писател, независимо от коя държава, който е създал най-забележителния литературен труд с висши идеали). Издадена е миналата година. В това интервю с единствения човек, имащ право да предлага наши писатели за престижната награда, са изброените кандидатите през последните години (името на автора й не е сред тях). За тази година името е само едно - на най-достойния, но няма право да го посочи. По най-елементарната логика следва то да е името на човека, сътворил тази книга.

В Кафене.бг има едно много прехласнато и възвишено нейно ревю, единственото налично в мрежата. Моля да го прочетете цялото и с максимално внимание. В скоби ще добавя, че след него ме човъркат следните неща: дали кафенето не е взело да се разминава с място за изкуство и култура или авторката: а) не е чела, за каквото е писала; б) е пила/пушила нещо, преди да пише и кога най-сетне ще престана да чета сайтове с платени ревюта на книги?

Но стига лирични отклонения, ето го и литературният шедьовър: цък!  Най-долу има и линк към е-книгата.

Честно си признавам, опитах се да я прочета сама, колкото и да ми е кът свободното време и едва да го разкъсвам между Pale Blue Dot на Сейгън, Пръстът на Галилей на Аткинс и още минимум десетина започнати заглавия художествена литература. Въпреки ужасната комбинация от бели букви + черен фон + ситен шрифт, положих усилия за няколко страници, дори я попрелистих до края, в случай че нещо не си пасваме с началото й. Емиииии... всичко си има: Голям взрив, енергии, квантови работи разни, аури, безкрайно количество научни доказателства и примери, силното рамо на Холографската вселена, извънтелесни преживявания, много, ужасно много наука (авторът е физик с голям опит все пак...) Обаче се препънах. Тъкмо се бях успокоила тези дни, че след Парадокс-а на Ал-Халили що-годе съм се пообразовала и хоп - попаднах на някакви странни частици с още по-странни свойства, които при движението си губят част от знанието си и огромния си информационен потенциал. В този момент ме зашлеви аналогията с паметта на водата и край, изключих, не мога да прочета или асимилирам нито ред повече, от никоя книга. 

Много моля затова (за да не се чувствам неука и тъжна и защото ми се чете, чете ...) някой да се жертва заради мен, да прочете този велик труд и да ме направи съпричастна и близка с номинацията за Нобел (а защо не и награда?!). Ако може, нека доброволецът е физик или поне със стабилни такива познания, за да се плъзне по-лесно и безболезнено в авторовото мислене. 

Искам да го помоля също да бъде смел и мъжествен и да не се отказва и огъва още при първия си досег с науката и силата на доказателствата в тази творба:

Николай Фенерски

Може да бъде намерен на много места: някъде по пътищата - на автостоп или с колелото, в митичния Резерват Северозапад, в liternet, при неговите бележки и белези ... И въпреки това ми се иска да го срещам по-често и да пише повече. Защото само две издадени негови книги са ми малко. Всяка от тях е точно от онези, по които си падам ("... дето след като си я прочел, ти се ще авторът, който я е написал, да ти е страшно близък приятел, та да можеш да го повикаш по телефона когато ти се поиска”, както казва Селинджър).

Първата ми среща с Николай Фенерски беше почти на шега, защото той не е от абонираните за слава, бляскавост и обилни реклами (абсолютно незаслужено!) съвременни български автори. Беше провокирана от един забавен, мъдър и болезнено верен цитат на алкохолна тематика, който все още обикаля из нета и му приписват всевъзможно авторство, включително и на руските класици. Изглежда е по-лесно и атрактивно да се направиш на много начетен, отворен и знаещ и да шашнеш публиката с някое име с трудно четимо творчество, отколкото да гугъл-неш и да стигнеш до извора. Аз обаче го направих и се оказа, че въпросният популярен цитат в различните си варианти съдържа последните 2 или 3 абзаца от разказа "Не съм  алкохолик" на Николай Фенерски.

Така открих и първата му книга, "Апокалипсисът е дело лично". От нея е много любимата ми напоследък мисъл "Чета, следователно съществувам. И какво ще остане от мен, ако не чета? Просто едно нищо."
Но още преди да стигна до нея и до средата на книгата, вече чувствах Николай Фенерски много близък. Четенето на разказите в нея е като среща със стар приятел след дълга раздяла, който разказва за своя шарен свят. Негов и на всеки друг - с носталгията по детството, училището, студентските години и незабравимите моменти. Това е книга за връзката с родителите и приятелите, за семействата и отношенията с хората, оставили следа в живота ни - някои едва забележима пътечка, други - коловоз. Книга, припомняща грешки, горчилки, смешки, радости и конфузии. Книга, в която нищо не е спестено и забравено, забавна, но и замисляща, много топла и лична. 

"Не казвай на майка си" е естествено продължение на "Апокалипсисът е дело лично", събрало откровени и обикновени на първо четене истории за нещата от живота, по своему чудати и затрогващи. 

И тези разкази на Николай Фенерски са красиви не заради някаква изящна словесност, а с емоцията, с която са заредени и заразяват. Доброто и човечността в тях радват, сериозното и тъжното замислят, горчивият хумор разсмива. Звучат много лично, като изповед, която провокира у читателя чувства, съпреживяване, връща спомени. Усещането е като за нещо много близко и познато. Дори и в най-тъжните истории и образи няма песимизъм. Има мечти, равносметки, надежди и светлина.

Нормално е в един сборник да има по-силни и по-слаби разкази. Тук трудно бих ги разделила. По-скоро има няколко, които не са точно "моите" - заради тематиката, която избягвам (и ми разваля леко удоволствието вече от няколко книги). Може би просто не съм достатъчно духовно извисена за тях, толерантна и с правилната вяра, но те със сигурност ще докоснат други хора. С тях или без тях, "Не казвай на майка си" е чудесна. 

И в двете книги се срещат често няколко лица и случки и след всяко споменаване усещането е за нещо все по-познато и почти лично изживяно. С това Николай Фенерски ми напомни за един много любим автор, който редовно е писал за близките си и за събитие, травмирало дълбоко него и света. Всеки път с едно и също чувство, но предадено по различен начин и в различен контекст. И точно заради това не само не омръзва, но и сближава все повече автор и читател.

***

Плашещо много хора (лични наблюдения) тенденциозно и по ред причини отказват да четат съвременни български автори и бягат от тях, наблягайки на всевъзможни вносни боклуци. Което е грешка. Всеки може да намери "своите" един, двама или повече автори измежду тези, заради които напразно убиват дръвчетата, поносимите, добрите и много добрите. Всичко е въпрос на вкус и лични предпочитания. И най-вече на желание.

Те не искат много - експериментирайте със себе си. Доверете им се. Прочетете ги и ще се намерите.

Престиж

Независимо дали сте се разминали с филма (голяма, но поправима грешка), дали сте го гледали веднъж или можете като мен да го дублирате със затворени очи - прочетете книгата!
Не само заради наградите и номинациите й.
Не само защото е любимото "дете" на автора й.
Не само защото между филма и книгата има разлики. Всъщност те са почти съвсем различни творби, обединени само от няколко имена и една идея.

Прочетете я, защото Кристофър Прийст пише не само увлекателно, а повече от добре. Жалко е, че е толкова слабо представен и познат у нас. Опитът на "Библиотека Галактика" да ни заинтригува с творчеството му преди 30 години поне за мен беше особено неудачен с избраното заглавие - "Машината на пространството" (където е изписан като Прист). Харесвам Уелс, но поддражаването на стила му в тази книга е резултирало само до сносна, не особено запомняща се и леко (при мен - силно) доскучаваща фантастика. Други опити от издателствата през годините така и не последваха и като мнозина други той си остана подценяван и непознат за четящите основно на български.
Трябваше да излезе филмът на Нолан, за да ме убеди не само най-накрая да дочета "Машината на пространството", но и да ме замисли, че този автор си заслужава и може много повече. Преди две години "Преобърнатият свят" доказа последното. Още тогава от издателство "Август" обявиха, че се превежда и "Престиж" и ще се постараят да ускорят нещата, за да излезе до края на 2011 г.
Това е една от най-дълго очакваните от мен книги, обявени, че се издават (конкурира я само „Котешката маса“ на Майкъл Ондатджи, обещана преди повече от година от г-н Лъчезар Минчев, но при него бавенето си е съвсем в реда на нещата).

Чакането обаче си струваше. Филмът е само бляскавата, зрелищна, романтична и силно съкратена версия на историята. Кристофър Прийст пише по начин, който моментално изтрива вкоренените в съзнанието образи от екрана. В книгата те са много по-дълбоки, имат своето по-пълно развитие и минало, които оправдават постъпките им. Имат своите съвсем земни и човешки болки, радости и страхове, по-обосновани и обясними. Всичко започва с една книга и семейно проклятие и продължава, разказано от няколко гледни точки на различни поколения, през тайнственост, магия, спиритизъм, наука, двойници, смърт, харизматичния гений Тесла, машинарии, телепортация, призраци, ужаси ... Всичко това в борбата за лична победа, престиж и отмъщение между двама илюзионисти, пренесла проклятието си и върху техните наследници. Борба, в която няма правила и морал.
Хваща здраво, чете се леко, за един уикенд (при мен се проточи седмица поради липса на време дори и за сън). При цялото ми трезво и рационално мислене последните страници ми докараха вледеняващи тръпки.

Книгата има само един мъничък минус - този път Тушков забрави да ми остави ценния си подпис в нея. Независимо от това искам много и специално да му благодаря, че с помощта на неговия труд,  огромен като обем и чудесен като качество, "Престиж" най-накрая стигна до читателите.  Също и да му пожелая лека и спорна работа със следващото удоволствие на Кристофър Прийст - "Островитяни". Адмирации за издателство "Август" заради решението им да направят този автор достъпен и любим на повече хора.

Къде са ми детските книжки?

Част от това, което първо ми четеше всеки свободен у нас, след това и аз, сама. Увлекателни и красиво илюстрирани, те ми отвориха нелечим апетит за още и още книги, все повече и по-сериозни.

Първата среща на всяко дете с буквите и знанията, още преди букварчето, е в такива книжки. Полезното, интересното, забавното, красивото и вълшебствата в тях не само развиват любопитството и въображението, но възпитават и вкуса. От детските книжки тръгва личният и понякога дълъг и труден път до любовта към четенето.

И ако сегашните по-големички деца се задъхват в края му, малките ще се препънат още при първите си стъпки. 

Вчера търсих подарък за един сладур в книжарници и в различни сайтове за продажба на книги. Не намерих, защото:

* това, което изобщо е преиздавано, е с еднакво безлични, кичозни и незапомнящи се илюстрации;

* новите книжки са в болшинството си или дебилни и отблъскващи още от заглавието, или с плашещо грозни картинки, или и двете; отделно създават абсолютно погрешна представа дори и за най-елементарни неща.

Сред букета автори има и български, повечето илюстратори също са родни. Не се питам те и издателите имат ли деца, а дали не са прескочили собственото си детство. Иначе не биха натворили това:

... луната яде, животните са божии творения, конете са оранжеви и на точки, а слоновете са сини и с червени бузки в банята и изцяло розово-лилави - навън ... (последното вероятно е ранна подготовка на дечицата за виденията им при бъдещи напушвания).

... динозаврите са само за момчета, но сексуалността е за мутантчета в бебешка възраст и от двата пола, а пък вълшебните феи са плод на греховната любов между Ам-Гъл и Пинокио.

"Жанет-45" са едно от любимите ми издателства на стойностна литература, но със сигурност няма да купя техни книжки за бъдещите ми още незаченати внуци. Защото с оцветяването на кравата може и да не ги направя идиотчета, но опасността останалите три грозотии да им предизвикат трайно нощно напикаване и кошмари е прекалено реална.

Мислех да завърша с призив към отговорните лица да пощадят невинните дечица и още по-невинните дръвчета, но се отказах. Любовта към четенето била вредна за здравето.

Д*пе да ни е яко ...

Политиката и религията са нещата, които ме погнусяват дълбоко и повече от всяка телесна нечистоплътност, а съчетанието от двете ме докарва до тиха лудост. 

Постоянното позоваване на оня отгоре в очакване да помогне при криза, природно бедствие или болен човек е допустимо да се изплъзва неволно от заблуден човечец, но от устата на кметове, министри, президенти etc. звучи нелепо и смешно.

Особено в момент като сегашния. Целуването на ръката на църковния глава пред погледа на всички е жест, който президентът и председателят на НС може би смятат, че е също толкова невинен и протоколен, колкото носенето на кръстче, боядисването на яйчица и паленето на свещички в тълпата по големите празници. Но не е, дълбоко лицемерен е като извършен от псевдовярващи и няма място в светска държава!

Какво ни остава, след като външният ни министър се изцепва: "Нашата вяра е нашият щит, нашата вяра е нашият пристан." и двамата с президента завършват прочувствените си поздравителни слова с "Бог да пази България!"?

Ами нищо друго, освен да се наведем, да се хванем удобно за палците и да чакаме Той хем да ни опази, хем хубавичко да ни оправи.

Новият вид на границите на РБ

Две бобчета щастие

Бях още юноша, когато започнаха да идват първите пратеници на ноемите. Канеха ни в земите си. Години след Дългите лоши дни народът ни все още живееше бедно, изолирано и самотно, опирайки се на Свитъците на Предците. Нямахме какво да дадем на ноемите и по-старите не вярваха в безкористните им намерения. А по-младите и особено децата гледаха със светнали очи топлите им и удобни дрехи, усмихнатите здрави лица и странните бързи машини, които ги докарваха с купища храна. Мъдростта на Свитъците и предпазливостта не можеха да убият мечтите им за Земята на ноемите.

А тази земя беше огромна. Накъдето и да се местеше народът ни в търсене на спокойствие, топлина и малко храна, все до границите й опираше. И ноемите продължаваха найстойчиво да ни канят. Гладът изпиваше силите ни и повечето старци и деца вече се движеха трудно. Ноемите поискаха децата – да спасят поне тях. Ние мълчахме. А да ги излекуват и пак да ни ги върнат? Майките не мислеха дълго.

След време започнаха да ни ги водят. Здрави, нахранени, понапълнели и ... сякаш подменени. Апатично подминаваха роднините си, без сълзи, без усмивки, говореха и ядаха малко, с угаснал поглед и не след дълго изчезваха. Много от нашите тръгваха да ги търсят или да опитат късмета си в онази земя и никой не се връщаше. Стапяхме се бавно, но осезаемо. Гладът и студът помагаха. Надигна се ропот да се спасим при ноемите. Старите искаха да се държим заедно, макар и трудно, но независими. Майките продължаваха да дават децата си, да ги чакат уж излекувани и после да ги губят.

Надеждата за оцеляването ни изтъня съвсем. Земята беше по-гладна и ялова и от нас, борбата за нея изцеждаше и последните ни сили. Сметището на ноемите, макар и огромно, не можеше да изхрани и стопли нас и останалите скитащи народи. Продължавахме да го преравяме на групи и странно, там нямаше войни за територии, само тихо ходещи сенки по някакъв тайнствен и неписан график. Един ден нашите довлачиха с мъка голям вързоп. Човек. За първи път се намираше нещо такова между камарите боклуци. Докато с погнуса от себе си се питали дали да ни нахранят с него или да го разменят срещу дрехи и нещо за стопляне с някоя от другите групички, той простенал тихичко.

Старите извадиха Свитъците, вариха лекове, мазаха нацепената му и гноясала кожа с мехлеми и той се оправи. Постепенно започна да яде и пие сам, после да се разхожда, да излиза с другите да търси храна. Само до сметището отказваше да ходи. Беше вече един от нас и великодушно поемахме реда му. Един ден, дочул шума от машините на ноемите, ни помоли разплакан да не им се доверяваме, защото били гибел, по-сигурна от глада и студа. И ни разказа историята си.

***

Преди сметището бил лекар в Земята на ноемите, уважаван, един от Избраните.

Избраните се появили в края на Дългите лоши дни. Много хора се криели някъде под земята. Дните свършвали, а с тях и храната, и повечето удобства, на които били свикнали. Надигало се недоволство и ставало все по-опасно. Тогава група лекари намерили решение. Показали някакъв чип и обяснили, че всеки, на когото го имплантират, ще се приспособи по-лесно в трудния нов свят, ще стане по-силен, по-ловък и почти вечно млад. И тъй като всички знаели, че ще оцелеят само силните, се събрали много желаещи да покоряват и присвояват онова, което е останало от света  навън.

Вместо да поставят чип обаче, лекарите изрязвали по две бобчета от всеки мозък. Махали амигдалата и заедно с нея – спонтанните и необмислени гневни избилици, загубата на контрол, страха, агресията, стреса, тъгата и депресията, жаждата и глада. Животът започнал да изглежда кротък, спокоен и  достатъчен. Тогава забелязали, че хората разговаряли, но не чувствали и не разпознавали – нито себе си, нито околните. Нямало сълзи и крясъци, но нямало и смях и обич.

С двете бобчета си отивали не само емоциите, но и личностите. И лекарите осъзнали какво страшно и непогрешимо оръжие държат.

Нарекли себе си Избраните. Подбрали група все още без интервенции – Полуизбраните. При добро поведение и вярност и ако им народят здрави Избрани, имало шанс да не станат част от новия народ от разумни сенки без емоции - ноемите. Тези живи роботи построили нов, чистичък и уреден свят. Ходели сити и облечени, работели много, разговаряли смислено и елементарно, спели в общи обори и не различавали нито себе си, нито другите или дните си. Чифтосвали ги по план и сложни схеми.  Децата прибирали още след раждането и Полуизбраните ги отглеждали общо. До 6-7 годишна възраст ги преглеждали, преценявали и разделяли на бъдещи Избрани и нови ноеми.

На Избраните обаче им трябвала свежа кръв – за тях самите и за работна ръка. Да воюват не искали. Ноемите не познавали страха, но и мотивацията и злобата – също. Пълен провал като воини. Затова Избраните се опитвали с коварство да примамят в земята си всеки народ, до който достигали границите им. С повечето, измъчени от глада и студа, успявали. Лекарят, вече остаряващ, все по-трудно намирал сили за тези интервенции и все по-често си спомнял, че някога, преди Дългите лоши дни, се е заклел да помага на хората, а не да ги осакатява. Решил да унищожи по някакъв начин всички Избрани, но не можел сам, а съмишленици не знаел къде да търси. Тогава се предал – отказал да оперира и да учи други да го правят. Молили го, обещавали му, заплашвали го ... Тръгнал да бяга при народите навън, но го хванали. Последното, което помнел, било зверски побой. Вероятно са го мислели за мъртъв и недостоен да мърси като другия боклук земите им и са го изсипали на сметището. Благодари през сълзи, че не сме го изяли. И ни моли да бягаме далеч от тук, защото Избраните сега са побеснели и решени да превърнат всичко живо в ходещи сенки. Боботенето на машините им става все по-силно и по-близко.

***

Неговите сълзи са по лицето ми. Протягам ръка да го успокоя и ... напипвам възглавница. Моето легло. Календарът на стената показва деня след вчера. Моето време. Ощипвам се, усещам болка, после глад. Усмихвам се през сълзи. Целувам нашите в кухнята, пея, навън прегръщам улично куче и му обяснявам колко го обичам. И че моите бобчета са си тук. Две бобчета щастие.

to whom it may concern

колко ли още години
ще са ми нужни, за да узрея?
знам: и това ще мине.
ще се събудя. ще изтрезнея.

и не защото те има
ще бъда себе си, жива.
ще бъда нова, ще се откривам.
ще се усмихвам (отива ми).

ще спра да бягам. ще се отключа,
но без да съм до глупост искрена.
щом вече не болиш, ще се получи -
все някога ... днес още липсваш ...

Антиреклама ІІ

В средата на миналия месец си поръчах полилей от един сайт. Чудих му се десетина дни, защото беше любов от пръв поглед, на прилична цена, освен това обещаваха две години гаранция и безплатна доставка - чудесна перспектива пред идеята да влача кашон по заледените улици.

Звъннаха ми да потвърдя поръчката и както обещаха, ми беше доставен на още следващия ден. Поръчах да се разпечата у нас в присъствието на куриера и преди да му се плати, да се провери дали няма нещо счупено. Вечерта го разгледах и аз. На пръв поглед стъкла и метални части бяха здрави, но при по-внимателно разглеждане се оказа, че мъничка плексигласова част от украсата му е счупена точно през отворчето за монтиране и ъгълчето липсва в кашона. По никакъв начин не може да се залепи и постави отново. Полилеят ще свети и без нея, както и човек ще чува без мекичката част на ушната си мида, но е грозно.

Освен това липсваха гаранционна карта и касова бележка, заменени с хвърчаща стокова разписка без подпис. Получавала съм и други неща без касови бележки (май само сайтовете за книги са изрядни), но за ел. уред се предполага задължително наличие на такава, прикрепена към гаранционната карта.

Описах всичко в един учтив мейл, звъннаха ми веднага след него с уговорката на следващия ден да се обадят отново и да уточним какво точно е счупено. Уточнихме, обещаха да ми изпратят веднага частта. При неколкократното споменаване на касова бележка някак оглушаваха, а за гаранционната карта директно ми отказаха. Нямали обичай да издават такива, нито пък имали бланки. Двегодишната гаранция важала въз основа на стоковата разписка и товарителницата от куриерската фирма. Обичам много да ми разказват приказки, но не точно такива.

След това падна големият сняг, затвориха пътищата, после ги отвориха, но явно не за всички, та реших, че за Коледа няма нищо да получа, а чак в някой от следващите работни дни. Изчаках ги търпеливо, отново нищо. Предновогодишно изпратих нов мейл - няма част, няма касова бележка, та следпразнично ако обичат, да ми върнат парите по куриер, а той да отнесе срещу тях кашона със стоката им. 

След 10 мин. имах отговор с номер на товарителницата и линк за проследяване на пратката. Действително е била изпратена още на 19.12., тогава е предадена за разнасяне в офис Пловдив и следите й се губят. Пристигнала е у нас днес. На куриерска фирма Европът са й трябвали две седмици, за да ми достави нещо на 200 км. Вероятно спешните им пратки обикалят първо за по-пряко Европа и пътищата й, преди да достигнат до получателя си. Та ако искате да забравите какво чакате, ползвайте услугите им.

Това обаче е последният път, в който позволявам нещо да ми се изпраща с тях. Ако някога се наложи отново, изпращачът ще трябва да ползва по-кадърни техни колеги. Имах преди години подобен проблем с един сайт за книги и друга световно неизвестна куриерска фирма и след няколко оплаквания си избрах с кого да ми доставят пратките. След това от сайта предпочетоха същата фирма и за останалите си клиенти, вероятно е имало и други недоволни.

А колкото до фирмата, изпратила полилея - все още се чудя дали да сигнализирам където трябва за некоректните им продажби или да си спестя нерви и разправии с разни служби с неизвестен ефект.